Някога, някой ме беше попитал защо снимам.Отговорих , че го правя откакто докопах един стар фотоапарат , чиято кутия [странно защо] миришеше на сладко.Беше поставен високо , в един шкаф в хола.Няколко пъти падах , но всеки път успявах да го подуша и да прещракам някоя и друга имагинерна лента.След време забравих за моето първо вдъхновение.Скоро си бях у дома и потърсих онази миризма и онова блаженство да достигнеш високото.Но него го нямаше!Не мога точно да опиша как се почувствах.Попитах майка ми , а тя ми се усмихна и ми отговори , че няма никаква идея къде е.Е, ето ти стимул да преровиш всичкото шкафове у дома!Намерих го!В моята стая, в моя шкаф!Каква победа.Прилежно прибран в кутия, заобиколен от стари негативи и снимки.Да, това беше моето първо вдъхновение.И още мирише на сладко...
:) Остана само калъфът му Имах го същия, то тогава нямаше кой знае какъв избор.
ОтговорИзтриванеСтарото фото си беше по-голяма тръпка:)
Чакането, промиването... сладки спомени :(
И аз имах подобна Смяна 8
ОтговорИзтриванеПосле минах на немски Бейрет
:) Кой знае и моя на кой свят е вече.
ОтговорИзтриванеВсъщност, с такива вещи мисля, че е съвсем непростимо да се разделяш.
Сякаш без тях и нашето "бяхме" не е вече, и като че ли ден след ден и година след десет потъват безвъзратно в мъглата.
Било ли всичко това наистина някога и кое е онова хлапе там с фотоапарат в ръката...