Don't forget

Дан не можела да си спомни нищо. Ким опитвал непрестанно, разказвал й истории, спомени от миналото. Разказвал й колко уважавани били те двамата сред посветените, колко различни. Но Дан била изгубила всичките си спомени след като заживяла при хората. Ким бил толкова огорчен, че не знаел какво да направи. Той я завел в селото на посветените, тя гледала и не можела да повярва на очите си. Всички те изглеждали точно като нормални хора, живеели в малки къщички, в малко село оградено отвсякъде с черни стени. Някои били различни, бели, мургави, страшни. Всички имали някаква дарба и знаели къде принадлежат. В края на селото имало просторно празно място и Дан питала Ким за какво е това.

      - Искаш да кажеш, че те се бият?
      - Не се бият, учат се един друг.
Ким я погледнал и й се усмихнал.
      - Виж сама.
Тогава той извикал друго момче от селото, което имало чисто черна коса и страшни червени очи. Застанали един срещу друг на голямо разстояние и Ким извикал на другият.
       - Давай, Ми.
Единственото, което Дан успяла да види било усмивката на Ми, тогава той огромна огнена топка срещу Ким, тя се изплашила и пресегнала ръка към него, но се чул силен пукот. Огъня се превърнал в голямо парче лед, само с едно движение на Ким се чул още един пукот, леда се разцепил и навсякъде се разхвърчали остри ледени парчета. Ми хвърлил огън срещу тях, те се разтопили с лек свистящ звук във въздуха и намокрили земята. Дан не можела да повярва на очите си, Ким се засмял на изражението й.
       - Ако намериш вътрешното си призвание, ще можеш много повече от това.